Онази нощ, скрита на тъмно, зад дивана, дишаше тихо и напрегнато, сякаш те беше страх да не би самата тишина да те чуе. Отвън светлините от полицейските коли, шума от радиостанциите, разпалените разговори на журналистите и дъжда, бяха барикадирали къщата и чакаха да се покажеш. Знаеха, че си вътре и че се криеш, надяваха се да ти се наложи да излезеш скоро. Знаеха, че напрежението щеше да изчерпа силите ти, да пречупи волята ти, знаеха и че щеше да се наложи да отидеш и вземеш децата от училище. Но не знаеха, че вече някой друг ги беше взел, за да ги спаси от егоизма ти. Заради същия този егоизъм, който те прибра на тъмно, защото не искаше да виждаш никого, докато не ти мине. И същият онзи, който те принуждава да обвиняваш всички останали за собствените си грешки. И въпреки това, пак си красива. Дори и скрита на тъмно. Пак очароваш и пак имаш онова особено привличащо излъчване, което кара хората да те обичат, да ти се усмихват, да се отдръпват свенливо, за да ти направят път да минеш. Дори и малката светлина, проникваща между пердетата и отразяваща лицето ти, те кара да изглеждаш приказна. Като някоя фея от приказките. Уплашена и напрегната, но все пак красива. Ако беше възможно, щеше да си говориш и сама, да притесниш тишината, но хората отвън можеха да чуят... Онази нощ беше пределната, от която трябваше да започне новият ти живот. Да забравиш за малко себе си и желанията си, в името на децата и семейството си. Да забравиш или поне за малко да заровиш любовта, която така и не ти беше дадена. Трябваше да се изправиш, да си удариш няколко наистина силни шамара, да отвориш вратата, да оставиш да те снимат, да ти задават куп безсмислени въпроси, ти да ги подминеш с гордо вдигната глава и да продължиш напред. Децата щяха да ти се зарадват, да те гушнат и да ти кажат колко те обичат. И хората още повече щяха да ти се радват. Но не го направи. Остана в тъмнината, пълзейки се движеше из стаите, търсеше я телефон, я някоя бутилка извън хладилника, да не видят, че свети ако го отвориш, я се пресягаше за цигара и се чудеше как да я запалиш отново възможно най-скрито. Прекомерната любов не води към споделена такава, а към егоизъм, тъга, озлобение, затвореност, безумна безпричинна любов, отчаяние, болка и все такива безсмислени отрицателни неща. Ей точно тази любов, твоята, те уби, изчерпа те и те затри от пътя на живота. Онази нощ боядиса ръцете си в червено. Онази нощ прониза с нож едно огромно сърце, като онези, балонените, дето се пречкат около четиринадесети февруари. Ама това си беше твоето сърце, без дори да го съзнаваш. Твоето второ сърце. Само че в тялото на друг човек. Уби сърцето, което толкова много искаше да обича света и всички хора и което искаше после щастливо да се пръсне от само себе си, събрало всичката любов. Уби го, защото според теб, то отхвърляше твоята любов, любовта от другото ти сърце, а не разбра, че то вече беше взело всичко от теб, всичкото онова, достатъчното, и чакаше щастливо да се пръсне. За да не му стане предостатъчно.