Безшумен, като сянка, се прокрадваше между дърветата, а тялото му се сливаше с тъмнината, прикрито от черния спортен екип, който беше облякъл специално тази вечер. С отмерени крачки преминаваше по алеята, почти не дишаше, а очите му трескаво оглеждаха очертанията на всеки предмет, който отминаваше. Още малко и щеше да стигне до осветения мост, който свързаше двете части на града. Успееше ли да премине оттатък моста, щеше да бъде спасен.

Стори му се, че нещо изшумоля в храстите малко зад него и извърна глава. Застина. Нищо. Единственото, което се чуваше, беше сърцето му, което без малко да изскочи, бумтеше в гърдите и ушите му. Стигнеше ли моста, трябваше да спринтира до другия бряг. Беше засичал за колко време може да го пробяга. Точно двадесет и три секунди. Веднъж успя за двадесет и една. Значи някъде толкова. Пак се обърна назад. Нищо.

В дясната си ръка стискаше малка торбичка. В нея имаше диаманти. Топли, пресни, току що откраднати.

Беше станал крадец по неволя и по необходимост. Като малък, баща му все му крещеше, че не става за нищо. Беше страхлив, плашеше се дори от сянката си. Ядеше бой от всичките си връстници. Семейството му беше безпарично, апатично и разпадащо се от рано. Майка му ги остави като той беше на десет. За да преживява, се научи да краде. Изтънчено, с финес. Дори открадна от майка си златното кръстче, което висеше на врата й преди да я положат в гроба. Но и тогава баща му не го призна.

Тръсна глава. Стигна моста. Огледа се. Всичко изглеждаше спокойно.

И все едно някой гръмна с пистолет на старт-финалната права на състезание от олимпиада. Пое дълбоко въздух и започна да бяга. Сякаш глътна бастун. Стомахът му се сви на топка. Адреналинът забуча в ушите му. Краката му, като остаряли пергели, се противопоставяха на метрите и все едно беше окован с вериги. Очите му изцъклено гледаха края на моста.  

И точно там, малко след средата на моста, тялото му се изопна напред, ръцете му застинаха във формата на ръце на бостанско плашило и за част от секундата заби нос на прашния асфалт. 

В далечината се чу на мегафон:

-        Стооооооп, стооооп камера! Пак нямаме сцена...