Мо Пиу четеше в библиотеката и си бъркаше в носа. Всъщност, стоеше на една и съща страница от половин час и блуждаеше в мислите си. Косата падаше в очите му. Недоумяваше защо шестнайсетгодишните трябва да бъдат наказвани с престой в това безсмислено хале, пълно с никому ненужни книги. Още повече с учебниците по история. Не разбираше защо и кой го интересува коя година е била някоя си революция или пък война, кои били предишните държавни глави или къде е изсечена първата монета. Пръхтеше от възмущение без да обръща внимание на укорителните погледи, които му хвърляха по-съвестните ученици. В този момент предпочиташе да пафка от скритите в таванската си стая цигари и да гледа порно с някой от приятелите си. Или поне да кара борда си на площада. Сигурно приятелите му сега бяха там и му се подиграваха. А той нищо лошо не беше направил, просто отказа да излезе пред целия клас да го изпитват по история. Не защото не знаеше, а защото се правеше на велик и недосегаем. И си спечели наказанието. Голяма работа, най-много баща му да удари някой шамар. Беше свикнал.

Изтегна се назад на стола си и изведнъж го осени следната идея: да пусне съобщение на училищния сайт за бомба в библиотеката! Ами да, защо не, щеше да си спести още няколко часа висене над учебника. Тъкмо беше научил как да хаква сайтове с ниска защита. А и в интернет имаше достатъчно клипове по темата. Нямаше кой да го хване. Щеше да го направи от компютрите в залата по информатика, а по това време имаше доста ученици, които пишеха домашни от компютрите, които до един бяха с един и същ IP адрес. Ухили се на идеята. Гениално. Махна  перчема от очите си и се огледа. Миг на колебание обаче го жегна. „Неее, докато видят съобщението, щеше да мине време. Ще си отвися тук с часове...”.

Пак изпръхтя шумно. Този път чу групово „Еееее...” от няколко момичета, седящи през две маси.   

-        Е, какво Е? Гледайте си работата там! – гневно избоботи.

Момичетата наведоха глави и замълчаха. Мо Пиу пак се ухили. Пъхна ръце в джобовете си. Напипа запалката си. Как само му се пушеше. Стана да се поразтъпче. Можеше да отиде до тоалетната и там, до прозорците, да запали. По това време директорът и учителите си бяха тръгнали. Имаше неколцина пазачи от охраната, но бяха далече. Запъти се натам. Настъпваше крачолите си с кецовете, а перчемът му подскачаше нетърпеливо. Както се беше замислил, някой го блъсна в рамото с все сила. Извърна се, но някакъв тип с раница крачеше посока библиотеката. Изобщо не го беше отразил.

-        Ей, тъпанар, гледай къде ходиш, дявол го взел! – извика Мо Пиу.

Онзи не се обърна. Мо Пиу изпсува тихичко и продължи към тоалетната. Влезе и с облекчение установи, че няма никой вътре. Всички кабинки бяха празни, прозорците бяха отворени. Извади запалката, от другия джоб извади намачкана кутия цигари, взе последната си цигара и запали. Дръпна силно и притвори очи. После издуха дима навън. Дръпна още веднъж и издиша.

Изведнъж смесица от шум и вода го накараха да подскочи.

-      По дяволите! По дяволите! – изкрещя Мо Пиу. Беше се включила пожароизвестителната система. Изхвърли вече мократа цигара в едната тоалетна, пусна водата и тръгна да излиза на двора.

Отвсякъде пръскаше вода, коридорите бяха мокри, алармата дрънчеше, а останалите до този час в училището и библиотеката ученици бързо се изнасяха от сградата.

Вече беше в двора, пълен с ученици и служителите от охраната, когато чу сирените на пожарната. „Пак я втасах.” – помисли си Мо Пиу. - „Поне няма да кисна в библиотеката.”

Вълната го пое изведнъж. Земята се разтресе под краката му. Чу се тътен. Огнена ламя изригна от лявото крило на училището. Там където беше библиотеката. Всички се разпищяха и разбягаха. Пожарната тъкмо пристигна.

               Мо Пиу бягаше към улицата. „Това бомба ли беше?!” Стори му се, че в тълпата вижда гърба на онзи, който го беше блъснал в коридора. Този път беше без раница.

               На сутринта местният вестник излезе със следното заглавие: „ФАЛШИВ СИГНАЛ ЗА ПОЖАР В УЧИЛИЩЕТО СПАСИ ДЕСЕТКИ УЧЕНИЦИ ОТ СИГУРНА СМЪРТ”.