Разбърквам сърцето в капучиното си,
оставям задачите нерешени,
нарушавам симетрията.
Поглеждам през прозореца,
осеян с шепот
на хиляди стоящи на същото място
преди мен
очакващи, неспокойни,
развълнувани, влюбени,
притиснати на тясно.
Не мога да ги преброя,
слаба съм в изчисленията и
алгебрата,
математиката не беше ми
най-добрата.
Предпочитам да те римувам,
да те нарисувам,
да те покоря,
да те сполетя,
случайно или не да те превзема
като покорител да завзема
теб и твоята територия,
за да обявя моята Виктория
с нескрита еуфория.
И ето го таксито ти
жълто на цветя
като шарките на дъгата.
От него слиза самата тя.
Примижавам с нескрито обожание,
сърцето в капучиното тупти.
Отпивам без капка въздържание
теб, дъгата ти.
Не мога да изчисля вашата височина,
нито пък общата ви дължина.
Не ме бива в точните науки
изчисленията ми водят само несполуки.
Но усещам, че приближаваш,
докосваш ме и сядаш
срещу моето капучино
с теб и твоята дъга
и цветно, тихо
протягаш ми ръка.
И дъгата се издига все по-високо,
а аз обичам те още по-дълбоко.
Аз и моята асиметрия,
чрез дъговата
объркана
побъркана и странна
обща геометрия.
Поздрави!
Поздрави!
Благодаря!
