Дайеднацигарка живеела някъде близо до магазин „345“, зад хотел „Плиска“. Сигурно някъде преди 10-15, може и повече години. Всъщност, никой не знаел къде точно живеела, но обичайното ѝ местостоене било до магазина.

Слаба, висока и рошава, незнайно на колко години, облечена с шарени дрехи, тя посрещала и изпращала клиентите на магазина. С беззъбата си усмивка и замечтания си поглед се насочвала към всеки от тях и казвала „Дайеднацигарка!“. Някои подавали една цигарка, други я подминавали без да обръщат внимание. Тя не се сърдела. Обръщала се към следващия забързан човек и пак усмихнато и свободно си искала една цигарка. Когато се случело някой да й даде цигарка, тази беззъба усмивка ставала още по-голяма и щастлива. Храна не искала, пари не просела. Само една цигарка. И това ѝ било достатъчно да е щастлива. И така всеки ден.

Мисля си, че Дайеднацигарка е изпитвала щастие не от дадената цигара, а от възможността простичко да си каже нейното „Дайеднацигарка!“, без грам значение дали ще получи нещо насреща. Важно ѝ е било щастието да изрече нещо, което толкова добре знае, на някого.

После ненадейно изчезнала. Хората забелязали, че я няма. Но никой не тръгнал да я търси. Дайеднацигарка била от онези човеци, които забелязваш, запомняш, знаеш че съществуват, но можеш и без тях. Дори да ти домъчнее, след секунда-две забравяш.

Наскоро ми казаха, че близо до София имало дом за бездомници. Как звучи само – дом за бездомници. Минавайки покрай дома, моите разказвачи казаха, че зад оградата една беззъба, усмихната физиономия подвиквала весело „Дайеднацигарка!“, после свенливо се обръщала и реела поглед в небето. Изглеждала щастлива.

Друго не знам за Дайеднацигарка. Само знам, че откакто ми разказаха за нея, не минава ден без да се сетя за нейната история. Още усещам Нейното щастие, изразено зад думите „Дай една цигарка!“...