Цъфнала ябълка,

бели цветчета с малко червенорозово в средата

и маса отдолу

с една от онези мушами на цветя

отгоре ваза незабравки.

И слънцето през тях

Люлка в средата.

Спомням си онези вечери на село. Онези, в които баба и дядо са изкарали кухненската дървена маса на двора, сложили са я под ябълката, наредили са кривите столове около нея, сложили са изтърканата мушама отгоре и наредили вкусния селски хляб, нарязали са краставицата, домата и ме карат да ям малко чесън на стръкчета за здраве.

Спомням си как мирише на овце и как си запушвам носа.

Спомням си и колко много звезди имаше. Колко тихо и спокойно беше. И как исках да стоя до късно... „Още малко, още малко да постоим...“.

Спомням си седянките привечер и бъбривите баби.

Прашния път и колелото, от което падах всеки ден, бягайки от съскащите гъски.

Външната тоалетна, в която нощно време не ходех от страх и стисках до сутринта.

Зеленото камионче , от което паднах и си сцепих главата и после ръцете на майка ми, целите в кръв.

Храста от рози, в който паднах и ревах много.

Черешите и вишната до герана.

Плевнята и хамбар, пълен с царевица. Да има за кокошките.

И лястовичките под покрива на лятната къща.

Радиоточката, която сутрин ме будеше с народни песни.

Кокичетата, на които ухаеше цялата градина (когато не миришеше на овце).

Външната врата, на която не стигах процепа да погледна кой звъни.

Оградата, която прескачах, когато нямах ключ.

Не ми даваха да сядам на прага да си играя с котките, че било лоша поличба да седиш между две пространства.

Бостаните с дини.

Жегата.

Минералните бани и квартирантите, които пускахме да си почиват в нас. Радвах се всеки път, когато идваха с деца. Да си играем. Помня едно дебеличко момченце. Много се обичахме за две седмици.

Киното. Пускаха ме самичка.

Библиотеката. Прочитах всички книги от списъка за училище. Че и повече от тях.

Сладкарницата и жълтата лимонада в стъклени шишета.

И киселото мляко в бурканчета.

Чешмата и каките и батковците, които се целуваха на тъмно.

Казаните на края на селото, в които всички варяха ракия. И дядо пишеше бележки. И гледаше колко градуса е станала. На жаравата филии.

Прабаба ми, която живя до сто и две почти. И голямото тържество, което направихме като направи сто.

Гробищата отсреща с десетки лица на портата.

Най-вече баба.

И после различното чувство, останало до днес.

Да не искам да си ходя повече.

Спомените за баба.

Баба правеше най-вкусните пържени, препечени, сурови филии с олио и шарена сол.

Май на село се научих да ям лимони със захар.

И ме къпеше с най-врялата вода.

Работеше в тотото на центъра и обичах да стоя до нея. Само пресичах улицата и бях при нея.

И роклите и помня.

И очилата и леко къдравата коса.

Страхопочитанието и любовта, която едновременно изпитвах.

Спомням си как ходех в болницата по рокличка и две вързани кордели. Сядах на леглото и чаках да ме погали да ми говори. После да слезем на двора за малко. И пак да се качим да полегне.

И онзи ден, в който баща ми плачеше. Бях на шест или седем.

Баба ми беше човекът, който най-малко познавах, но най-много обичах.

Често си мисля какво щеше да е сега, ако беше още тук. Дали щеше да ми се кара за това, което съм, това, което не съм. Дали щеше да се гордее с мен. Дали щеше да ме обича. Дали щях да си ходя на село и да стоим на пейката пред портата.

Дали щеше да има повече цъфнали ябълки, повече цветя.

...

„Обичам аз една липа навън.
Летата, в пръстените занемели,
пак в клонки хиляди са разцъфтели
и пак са будни между ден и сън.“

Райнер Рилке