Тук едни разкази чета. Обгрижват ме. Стари на години, но актуални. Като стар гардероб, който, като го отвориш, мирише на баба и дядо, ама все още побира закачалки и дрехи. Като комунистическа щампа. Напомнят ми на приказките „Червената шапчица”, „Пепеляшка”, „Снежанка”, „Вълкът и седемте джуджета” /или то беше „Снежанка и седемте джуджета”/. А бе, там дето нея я тровят с червена ябълка и джуджетата я погребват в стъклен ковчег и после принца я целува и тя оживява. Ей толкова стари. Ама други по същност.
Та чета аз едни разкази за домакиня и кофражист, който и за багерист минава, и за тяхната любов чета. Как той я преследвал, техните не я давали, ама млади-влюбени, кой да ги спре. И после за децата им чета. Направени с любов и те. И как, накрая, бира и кюфтета, ама от сърце. И си мисля как всичкото съществуване се върти около една любов с различни притежатели. То и за пари живеем, ама омръзва. Нужна е любов. Щото хората без пари умират, но ако са влюбени, умират малко по-бавно. Тя тая, старата любов, една такава, тръпнеща, само докато чета, се влюбвам.
Чета и се сещам за бай Иван, дето работи на строежа отсреща. Бърка той от сутрин до вечер бетон /мол ще строят/, бърка той и се поти, забрисва морно чело с ръка и пак продължава. И на обяд, точно в 12, идва леля Гинка, жена му, и му носи в кутия, голяма колкото тухла четворка, домат, чушки пресни и сиренце, гарнирани с половин хляб. И сядат на сянка под големия строеж и той лакомо похапва, а тя му разказва, че написали домашните с децата, те сега на училище, ама малко им остава до ваканцията. Довечера, като ги вземе, ще минат да си го приберат от строежа.
Леля Гинка му подава стъклено шише с вода - да му слегне храната, изправят се, тя го потупва по дрехите, да му падне прахоляка, праща го обратно горе по железата и поема с празните кутия и шише към къщи. Без да го целуне. Ама то и нужда няма. То се знае, че се обичат.
И бай Иван пак бърка бетон и брише чело. И така до 6, когато отдолу, леля Гинка със Сашко и Гошко идват да си го приберат. Тръгват заедно по пътя.
Ей такива разкази чета сега. От време на време чета и за Ангел, и за Людмил, и за футболиста. Ама те са по-неуки. И са младички. Те не са се морили по строежи, не са преследвали моми с престилки от кабинка в кабинка. Не са разбрали коя е тая, строежната любов.
Тази любов, дето почва от изгрев слънце, слуша песните на птичките, шепота на вятъра, попива потта от челото, изморява тялото, но държи душата будна. Тази любов, дето яде, пие и се труди по строежи, по багери и тесни кабинки. Същата тази любов, дето вечер те прибира по залез слънце. И ти подарява топлина и щастие. И ти пуска по телевизора мача, с ракийка и салатка, една жена и две деца.
Такива разкази чета...
