Върна се и седна на бара. Уиски с много лед и вода. Не му беше нужно да поръчва, вече бяха сервирани. Запали цигара. Размени няколко приказки с хората до него, смешки, коментари за новия вид, похвали. Разтегна се доволно и затананика заедно с песента. Погледна себе си като отпечатък на тавана, набързо обиколи с поглед и останалите отражения и отпи. Чувстваше се добре. Адски добре. Свали поглед към часовника си. Минаваше полунощ. Перфектно време за отпускане, при условие, че на сутринта можеш да се наспиш.
Погледна зад бара. Енергията му се рееше спокойно, отмерено, точно, без излишни движения. Единствено тук усещаше, че излиза от себе си и можеше да се види от страни. От тук излизаше пиян, но цял. И намерен. Тук се мръщеше, тук се смееше, но вътрешно се чувстваше на мястото си. Тук преживяваше всичко, което му се случваше през последните четири години. Тук слушаше, чрез песните, историите на живота си. Тук се случваха и самите истории, тук влизаше и излизаше от роля, тук го обичаха и мразеха, тук го прегръщаха, но и биеха. Тук се и влюби веднъж. Понякога си мислеше, че би умрял точно тук, на бара, до уискито и цигарата си. И щеше да бъде щастлив.
Заведението вече се пръскаше по шевовете. Обожаваше да наблюдава как се кефят хората, пиеха едно след друго сякаш са на състезание, пушеха цигара след цигара, поклащаха се в ритъм, а понякога падаха от столовете. Имаше и такива, които се дърпаха за косите, но това се случваше рядко. Забавляваше се особено когато усещаше, че останалите са в настроение. Все едно барът беше негова собственост. Негов втори дом. И новият вид го водеше до скрита еуфория. Все още се усещаше миризмата на лепило. Всяко ново нещо носи със себе си нова енергия. Изпита желание да стане. Направи го и се завъртя. Както дете се радва на новата си играчка, така се чувстваше. Определи се като щастлив човек точно в този момент. Не му трябваше друго. Нищо друго.
Седна пак. Погледна часовника. Три без десет. Чудесно. Впери очи в точно определена точка и стоя така около пет минути. През тези пет минути прекара като на филмова лента по-значимите моменти от живота си. Задържа мисълта и въображението си върху лицата на хората, които бяха изиграли не малка роля в ежедневието и еженощието му. Родители, приятели, някои познати. Припомни си някои интимни сцени с определени жени, припомни си как бе обичал, после как бе ставал безразличен и жесток. Усмихна се на един кадър. От ония, с любимите лица.
Три без пет. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Усети студена, грапава повърхност. Беше заредил три. Щеше да го направи по руски. Извади бавно малкия пистолет. Червените лампи не трепнаха. Не трепнаха и хората, никой не го видя. Глътна останалото уиски. Схруска бучката лед в устата си, дръпна от цигарата, издиша и я загаси. Доближи дулото до слепоочието си. Три часа. Стреля от упор.
Познатите лица бяха напръскани с кръв. Очите им излизаха от орбитите си, ужасени, крещящи. Писъците им се чуваха чак горе. Цветовете не бяха се променили. Само бялото беше намаляло. По стените с белите фигури се стичаха червени струи. Падаха столове, всички се блъскаха. Зад бара енергията беше замръзнала, а музиката бумтеше. Цигареният дим не помръдваше. На тавана прожектираха размазан филм – едни хора се лутаха напред – назад като мравки, а в центъра се виждаше червено море. Една усмивка, обаче, се разхождаше доволна около всички. Щеше да си остане там. Защото така искаше.
Три часа. Стреля от упор. Само той чу едно тихо „цък”. Барабанът прескочи. Усмихна се. Имаше късмет в този бар. Прибра пистолета обратно в джоба, плати сметката, стана, прибра събраната енергия, обърна се и излезе.
В бара още миришеше на лепило.
